Архив

< Януари 2013 >
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
  1 2 3 4 5 6
7 9 10 11 12 13
14 15 16 17 18 19 20
21 22 23 24 25 26 27
28 29 30 31      

Регистрация



Здравейте и добре дошли, приятели на сайта на kakavida.com! Желаем ви красив и късметлийски ден!

Споразумение за приемане на общите условия, преди да използвате този сайт.

Моля, ПРОЧЕТЕТЕ ВНИМАТЕЛНО И ИЗЦЯЛО настоящото Споразумение за приемане на общите условия,...

"Нарисувай къщичка" Разбери повече за детето си/ Психологичен тест

Бихте могли да узнаеете малко повече за себе си, чрез един на пръв

Съвети за справяне при детската агресия в предучилищна възраст

Агресията е способността на човек да отстоява себе си, да прилага конструктивна сила за

На кой герои от "Хари Потър" сте двойник/ Тест за забавление

В петък, 13 септември, студио  "Уорнър Брос"  обяви нова сделка

Ако искаш да разбереш какво мисли детето ти, погледни рисунките му

Детската рисунка може да ви се стори проста драсканица, неумело свързани чертички и мацани...

"Две сестри" / Приказка от Шарл Перо

Живяла някога една вдовица. Тя имала две дъщери. По-голямата така приличала

  • Споразумение за приемане на общите условия, преди да използвате този сайт.

  • "Нарисувай къщичка" Разбери повече за детето си/ Психологичен тест

  • Съвети за справяне при детската агресия в предучилищна възраст

  • На кой герои от "Хари Потър" сте двойник/ Тест за забавление

  • Ако искаш да разбереш какво мисли детето ти, погледни рисунките му

  • "Две сестри" / Приказка от Шарл Перо

The Ugly DucklingБеше лято. Житото беше жълто, овесът – зелен, сеното бе събрано на купи по

зелените ниви, а щъркелите се разхождаха на дългите си червени крака и говореха египетски, защото този език бяха научили от майките си. Високи гори ограждаха полетата и нивите, а в горите имаше дълбоки езера. Да, навън беше много хубаво.

 

 


Слънцето грееше щедро и върху един стар чифлик, опасан с дълбоки канали, а от стената до водата растяха високи репеи, толкова високи, че малчуганите можеха да стоят изправени под най-горните им листа. Сред тях бе също така диво както и сред най-гъстата гора и точно тук една патица си беше свила гнездо. Тя мътеше своите патенца, но вече є беше доста досадно, защото мътенето продължаваше прекалено дълго. Рядко є идваха гости. Другите патици предпочитаха да плуват в каналите, отколкото да седят под репеите и да си бъбрят с нея.
Най-накрая едно по едно яйцата започнаха да се пукат: “Пи-пи!” – чуваше се отвътре. Всичките жълтъци бяха оживели и от черупките се подаваха глави.
“Па-па!” – изкряка тя и патенцата я наобиколиха, закрякаха, колкото сили имат, заоглеждаха се на всички страни под зелените листа, а майка им ги остави да гледат, колкото си искат, защото зеленото е полезно за очите.
– Колко е голям светът – зачудиха се патенцата.
Сега им беше много по-широко, отколкото в черупките.
– Да не мислите, че това е целият свят – каза майка им. – Той продължава от другата страна на градината до нивата на свещеника. Но там още никога не съм била. На вас и тук ви е много добре – и тя се изправи. – А, но не всички са тук, най-голямото яйце още не се е излюпило. Колко ли време ще му трябва още? Скоро вече съвсем ще ми омръзне! – и тя легна отново да мъти.
– Е, как е? – попита една стара патица, която беше дошла на гости.
– Само едно яйце ми остана. Не иска да се излюпи. Но пък погледни другите. Това са най-хубавите патенца, които съм виждала. Приличат изцяло на баща си, този непрокопсаник, дето даже не идва да види как съм.
– Я да видя яйцето, което не иска да се счупи – каза старата патица. – Сигурно е пуешко яйце. И на мен веднъж така ми се случи, брах много ядове с малките, защото ги беше страх от водата. Какво ли не опитах, за да ги накарам да плуват. Кряках, вряках, нищо не помогна. Я да видя яйцето. Да, пуешко е. Остави го и се захвани с другите деца, научи ги да плуват.
– Ще го помътя още малко, така и така толкова време лежах върху него – отвърна патицата.
– Както искаш – каза старата патица и си тръгна.
Най-накрая голямото яйце се разчупи. “Пи-пи!” – каза малкото пиленце и се измъкна навън. То беше голямо и грозно. Патицата го погледна и рече:
– Страшно голямо пате, никое от другите не изглежда така. Но това не е пуйче. Е, ще си проличи много скоро. Ще влезе във водата, дори ако трябва да го бутна.
На следващия ден времето беше чудесно. Слънцето грееше по всички зелени репеи. Патицата се запъти заедно с всичките си патета към канала. “Пляс”, тя скочи във водата. “Па-па!” – закряка тя и едно след друго патетата заскачаха във водата. Беше дълбоко и патетата потъваха, но веднага след това изскачаха на повърхността и започваха да плуват отлично. Крачетата им се движеха като от само себе си. Всички плуваха заедно, даже грозното сиво пате плуваше с тях.
– Не, не е пуйче! – каза патицата. – Виж само как добре движи крачетата си и как изправено се държи. То си е мое пиленце. Всъщност е много хубаво, ако се вгледаш по-внимателно. Па-па, елате всички насам! Ще ви покажа света, ще ви заведа при другите патици. Само стойте близо до мен, за да не ви настъпи някой, и се пазете от котката.
И така те пристигнаха в патешкия двор. Ах, каква врява! Две семейства се биеха за една глава от змиорка и накрая котката я отмъкна.
– Ето така става в живота – заяви патицата и си почеса клюна, защото и на нея є се ядеше глава от змиорка. – А сега бързо се почистете и се поклонете на онази възрастна дама. Тя е най-знатната тук. Испанска кръв тече във вените є, затова е толкова голяма и – виждате ли – има червено парцалче около крака си! Това е голямо отличие, най-голямото, което може да получи една патица. Това означава, че хората и животните трябва да я разпознават и че никой не бива да є стори зло. Хайде, изправете се и не си събирайте краката. Едно добре възпитано пате се разкрачва широко, точно както мама и тати, ето вижте. Сега се поклонете и кажете: “Па!”
Патетата така и направиха, но другите патици наоколо ги погледнаха и казаха високо:
– О! Ето че се домъкнаха още, като че ли ние сме малко. И колко грозно е това пате. Него не го искаме!
И тутакси една от патиците се спусна върху му и го ухапа по тила.
– Остави го! – извика є майката. – То не прави никому нищо лошо.
– Да, но е прекалено голямо и странно и ние ще го тормозим – отвърна другата патица.
– Майката е довела хубави дечица – каза старата патица с парцалчето на крака. – Всички са хубави, с изключение на едно, то не се е получило. Хубаво би било да се преправи.
– Не е възможно, ваша милост – отвърна майката. – То не е хубаво, но е много добро и плува чудесно, също като другите, даже смея да кажа – малко по-добре. Мисля, че като порасне, ще се разхубави или с времето ще се смали. Прекалено дълго лежа в яйцето и затова е по-различно.
При тези думи майката го погали с клюна си по гърба и му оправи перцата.
– Освен това то е момченце – добави тя – и не е толкова важно да е красиво. Мисля, че ще стане силно и ще се оправя в живота.
– Другите патенца са много милички – повтори старата патица. – Чувствайте се като у дома си и ако намерите някоя глава от змиорка, донесете ми я!
Така и стана, чувстваха се като у дома си.
Само бедното грозно патенце, което последно се бе излюпило, се чувстваше зле. Не само патиците, но и кокошките го кълвяха, бутаха го и му се присмиваха.
– Много е голямо – казваха всички.
А пуякът, който бе роден с шпори и затова се мислеше за император, се надуваше и заприличваше на параход с опънати от вятъра платна, втурваше се към патето и започваше така да гърголи, че цялата му глава почервеняваше. Бедното пате съвсем не знаеше къде да се дене. Беше му толкова тъжно, че е грозно и че целият птичи двор му се присмива.
Това беше първият ден, а след това започна да става още по-лошо. Всички го биеха, даже братята и сестрите му подвикваха:
– Дано котката те изяде, нещастник такъв!
Майка му пък казваше:
– По-добре да се беше запиляло някъде!
Патиците го хапеха, кокошките го кълвяха, а момичето, което им носеше храна, все се опитваше да го ритне.
Тогава патенцето се спусна към плета и прехвръкна над него. Малките птички в храстите литнаха изплашено във въздуха.
– Това е, защото съм грозно – помисли си патето, затвори очи и продължи да тича напред. Така излезе на голямото блато, където живееха дивите патици. Тук то легна и прекара нощта, уморено и с разбито от мъка сърце.
На сутринта над него прелетяха дивите патици и го забелязаха.
– Кой си ти? – попитаха те.
Патето се въртеше на всички страни и ги поздравяваше колкото се може по-сърдечно.
– Какъв си грозен! – отбелязаха дивите патици. – Но на нас ни е все едно, стига да не се ожениш и да искаш да живееш в семейството ни.
Горкото пате! То съвсем нямаше намерение да се жени. Само да може да лежи в тръстиката и да пие малко блатна вода.
Така то прекара в тръстиката цели два дни. Накрая при него дойдоха две диви гъски, или по-точно два диви гъсока. Те също се бяха излюпили наскоро и затова бяха доста дружелюбни.
– Слушай приятел! Ти си толкова грозен, че даже ни харесваш. Искаш ли да тръгнеш с нас и да станеш прелетна птица? Наблизо има друго блато, където има много диви гъски, всичките госпожици, които могат да крякат. Въпреки че си толкова грозен, можеш да си опиташ късмета.
– Бум! Бум ! – разнесоха се в същия миг гърмежи и двата гъсока паднаха мъртви в тръстиката, а водата стана кървавочервена. “Бум! Бум!” – разнесе се още веднъж – и от тръстиките се вдигнаха цели ята диви гъски. Гърмежите продължиха. Беше голям лов. Ловците бяха наобиколили блатото, някои от тях се бяха качили на дърветата, които простираха клони над тръстиките. Син пушек се носеше из тъмната гора като голям облак и дълго висеше над водата. В тинята зацапаха ловджийските кучета – пляс, пляс! Тръстиките и димът се люлееха на всички страни. Бедното патенце бе обхванато от смъртен ужас. То се опита да пъхне глава под крилцето си, но в същия миг пред него се изпречи едно огромно куче. Езикът му висеше до земята, а очите му бляскаха злобно. То доближи муцуната си към патето, оголи острите си зъби – пляс! – обърна се и побягна назад, без да му стори нищо.
– Слава Богу! – въздъхна патето. – Толкова съм грозно, че даже кучето не иска да ме изяде.
И така то съвсем притихна, докато куршумите свистяха из тръстиката и гърмежите отекваха един след друг.
Чак привечер всичко утихна, но бедното патенце все още не смееше да се надигне. То изчака още няколко часа. После се огледа внимателно и хукна да бяга с всички сили колкото се може по-далеч от блатото. Бягаше през полета и ниви, но му беше трудно, защото наоколо вилнееше много силен вятър.
Вече по тъмно патенцето стигна до една малка бедна селска къщурка. Тя бе толкова порутена, че сама не знаеше на коя страна да падне, затова все още се крепеше. Вихърът така вееше срещу патето, че то трябваше да седне на земята, за да удържи на напора. Бурята беснeeше все повече и повече. Тогава патенцето видя, че вратата висеше само на едната си панта и че през пролуката можеше да влезе в стаята. И то влезе.
Тук живееше една стара баба с котарака и кокошката си. Бабата наричаше котарака си Синко. Той можеше да прави гърбица, да преде и да пуска искри, ако на тъмно го погалеха срещу косъма. Кокошката имаше малки къси крачета, затова се наричаше Късокрачка. Снасяше много яйца и жената я обичаше като свое дете.
Сутринта веднага усетиха пришълеца. Котката започна да мърка, а кокошката да кудкудяка.
– Какво има? – заоглежда се бабата.
Тя не виждаше добре и затова помисли, че патенцето е голяма тлъста патица, която се е загубила.
– Чудесно – зарадва се тя. – Сега ще имам и пачи яйца, стига да не е паток. Ще видим!
И така в продължение на три седмици тя проверяваше под патенцето, но то не снесе яйца. Котаракът бе господарят на къщата, а кокошката бе госпожата. Те винаги казваха: “Ние и останалите”, защото смятаха, че те са по-добрата и по-важната половина от света. Патенцето смяташе, че по този въпрос може да има и друго мнение, но кокошката веднага го прекъсваше.
– Можеш ли да снасяш яйца? – питаше го тя.
– Не!
– Тогава нямаш думата!
А котаракът казваше:
– Можеш ли да правиш гърбица, да мъркаш и да пускаш искри?
– Не!
– Тогава ще си мълчиш, когато говорят по-умните от теб!
И патето седеше в ъгъла и тъгуваше. Мислеше си за свежия въздух и за слънцето. Изпита непреодолимо желание да поплува. Най-накрая не можеше да търпи повече и каза това на кокошката.
– Какво става с теб? – запита тя. – Нищо не вършиш, затова си в лошо настроение. Снасяй яйца или мъркай, така ще ти олекне.
– Но толкова е хубаво да се плува! – отвърна патенцето. – Толкова е хубаво да се гмурнеш към дъното и водата да залее главата ти!
– Да, голямо удоволствие, няма що! – отвърна кокошката. – Явно си полудял. Питай котарака! Той е изключително умен. Питай го дали обича да плува или да се гмурка. Не искам да говоря за себе си. Но попитай и нашата господарка, старата баба, няма по-умен човек на света от нея. Мислиш ли, че на нея є се плува и че ще се радва водата да залее главата є?
– Вие не ме разбирате – заяви патенцето.
– Ако ние не те разбираме, то тогава кой би те разбрал? Ти никога няма да станеш по-умен от котарака и бабата, а за мен изобщо да не говорим. Не се възгордявай, дете! Благодари на създателя за всичкото добро, което ти се е случило. Не си ли в топла стая и не си ли сред общество, от което да научиш нещо полезно? Но ти бръщолевиш глупости и изобщо не е забавно да се говори с теб. Можеш да ми вярваш. Аз ти мисля доброто. Казвам ти неприятни неща, но по това се познават истинските приятели. Опитай се да се научиш да снасяш яйца или да мъркаш, или пък да пускаш искри.
– Мисля, че е по-добре да тръгна по широкия свят – каза патенцето.
– Ами добре! – отвърна кокошката.
И патенцето тръгна. То плуваше по водата, гмуркаше се, но всички животни го отбягваха заради грозотата му.
Настъпи есента. Листата на дърветата пожълтяха и покафеняха. Вятърът ги вееше, те се въртяха и танцуваха из въздуха. Стана студено. Облаци надвиснаха над земята, натежали от снежинки и градушка, а гарванът бе кацнал на оградата и викаше “гра, гра!” от студ. Беше много студено, особено когато човек мислеше за това. Бедното патенце, то не се чувстваше никак добре.
Една вечер, тъкмо когато слънцето залязваше, от храстите долетяха цяло ято големи красиви птици. Патенцето никога не бе виждало такива красиви птици. Те бяха искрящо бели с дълги грациозни шии. Лебеди. Издадоха странен звук, разпериха разкошните си големи криле и отлетяха от студените полета към по-топли страни, към открити морета. Издигаха се високо, високо и като ги гледаше, малкото грозно патенце чувстваше необяснимо вълнение. То се въртеше във водата като колело, протягаше високо шия след тях и издаде един висок и толкова странен звук, че само се уплаши от него. Ах, не можеше да забрави красивите птици, щастливите птици. След като те се изгубиха от очите му, патенцето се гмурна към дъното, а когато изплува отново, сякаш не беше на себе си. То не знаеше как се казват птиците, нито пък накъде отлетяха, но вече ги обичаше толкова много, колкото не бе обичало никого другиго на света. Не им завиждаше. И през ум не му минаваше да си пожелае такава красота. Щеше да е доволно, ако поне патиците го бяха търпели при себе си. Бедното грозниче!
Стана много студено. За да не замръзне във водата, патенцето трябваше непрестанно да плува в езерото. Но всяка вечер дупката, в която плуваше, се стесняваше все повече. Даже ледената кора пукаше от студ. Патенцето непрекъснато трябваше да движи крачетата си, за да разчупва леда. Накрая се умори. Сгуши се, притихна и замръзна в леда.
Рано сутринта наблизо мина един селянин. Той видя замръзналото патенце, разби леда с дървената си обувка и го занесе у дома при жена си. Патенцето се съживи.
Децата искаха да си играят с него, но патенцето се изплаши, че ще го наранят, подхвръкна и падна точно в котела с млякото, което се разля из цялата стая. Жената извика и запляска с ръце във въздуха. Патенцето се блъсна в коритото с маслото, оттам падна в чувала с брашното и после отново в маслото. На какво само приличаше горкото патенце сега! Жената се развика и го подгони с машата, а децата се препъваха едно в друго и се надпреварваха да го хванат сред смях, кикот и викове. Добре че вратата беше отворена. Патето изскочи навън, промъкна се сред храстите и падна в току-що навалелия сняг. Там то остана да лежи като вцепенено.
Твърде тъжно е да се описват всичките страдания, които патенцето трябваше да изтърпи през тази люта зима. То лежеше в блатото сред сухите тръстики, когато слънцето отново започна да грее по-топло. Чучулигите запяха. Настъпи чудна пролет.
Един ден патенцето разпери крила, те бяха пораснали и укрепнали и го понесоха мощно напред. Преди да разбере какво става, то се озова в една градина с цъфтящи ябълкови дървета и ухаещи люляци, чиито цветове бяха надвиснали от дългите зелени клони над криволичещите поточета. Беше толкова хубаво тук, миришеше на свежа пролет! Изведнъж от храстите долетяха три прекрасни бели лебеда. Те прошумоляха с криле и се понесоха леко по водата. Патенцето позна красивите птици и усети странен непреодолим копнеж.
– Ще отида при тези царствени птици. И те ще ме убият, защото аз, който съм толкова грозен, се осмелявам да се приближа до тях. Но все едно. По-добре да ме убият те, отколкото да ме хапят патиците, да ме кълват кокошките, да ме рита момичето от птичия двор и да страдам цяла зима!
И патенцето литна над водата и заплува към великолепните лебеди. Те го видяха и се насочиха с разперени криле към него.
– Убийте ме! – пророни нещастното животинче, наведе глава към водата и зачака смъртта.
Но какво видя то в бистрата вода? Видя своето собствено отражение, но не непохватното черно-сиво грозно птиче, а един истински лебед.
Няма значение, че си се родил в патешкия двор, стига само да си излюпен от лебедово яйце.
Младият лебед мислеше с радост за страданията, които беше преживял. Благодарение на тях сега той можеше да оцени цялото щастие и великолепие, които го очакваха занапред. Големите лебеди плуваха около него и го галеха с клюновете си.
В този момент в градината влязоха деца, които започнаха да хвърлят хляб и зърна във водата. Най-малкото от тях извика:
– Този е нов!
И другите деца завикаха:
– Да, дошъл е нов лебед!
Те запляскаха с ръце, затанцуваха в кръг и хукнаха да доведат майка си и баща си. После отново хвърляха хляб и бисквити във водата и всички казваха:
– Новият лебед е най-хубав! Толкова млад и красив!
А старите лебеди му се поклониха.
Младият лебед се засрами и скри глава под крилото си. Сам не знаеше какво да направи. Беше много щастлив, но изобщо не се гордееше, защото едно добро сърце никога не се възгордява. Той си спомни как го преследваха и как му се подиграваха. А сега всички казваха, че е най-красивият от всички красиви птици. Люляковите цветове се спускаха към водата, точно над главата му. Слънцето грееше топло и благодатно. Младият лебед разпери криле, повдигна стройната си шия, а сърцето му ликуваше: “Не съм си представял, че мога да бъда толкова щастлив, когато бях грозно патенце”.

 

 

 

 

ydara.com използва "бисквитки", за да улесни Вашето сърфиране и да Ви покаже съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия. Виж повече! To find out more about the cookies we use and how to delete them, see our privacy policy.

I accept cookies from this site.

EU Cookie Directive Module Information

scroll back to top

Добавете коментар

Защитен код
Обнови

Търсене/ Search

Музикален блок

Google map

Ние във фейсбук

Най-четено

"Пепеляшка"/ Приказка от Шарл Перо

Живял някога един мъж. Жена му рано умряла и той останал сам да се грижи за

scroll back to top
Прочетете още...

ydara.com използва "бисквитки", за да улесни Вашето сърфиране и да Ви покаже съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия. Виж повече! To find out more about the cookies we use and how to delete them, see our privacy policy.

I accept cookies from this site.

EU Cookie Directive Module Information